Теменуга Здравкова

Учителка по литература, 45-годишна, облечена в сив раиран костюм - някакво подобие на пижама, с очила, дълга прибрана коса и класическа даскалска кожена чанта. Стара мома – отдалече личи феминистката ярост, недопуснала през годините ни един мъж. Уверена педагогическа походка, характерна за онези нереализирани таланти, които цял живот са чакали своето признание. Поетеса, съчинила десетки стихотворения, които рецитира редом с класиците единствено пред смаяните погледи на своите ученици.

Светът на Теменуга Здравкова е изплетен от гоблените, които самата тя шие в дългите самотни вечери на терасата на гарсониерата си в Люлин 2. Сега тя се мъчи над една пеперуда, летяща волно над жълто слънчогледово поле. Моделът бе взела от някакво старо немско списание за гоблени. Забола поглед в слънчогледовото поле, Теменуга Здравкова следеше всеки бод на иглата. Не обръщаше внимание на красотата и на свободата, които изпълваха картината с пеперудата. Не виждаше дълбочината на синьото небе, което се губеше в далечния планински връх. Теменуга Здравкова бе вперила изпитателните си учителски очи в квадратчетата на модела. Зад фините конци, които бе търсила дни наред по сергиите на Женски пазар, тя не виждаше нищо повече от охканията и ахканията, с които нейните колежки в училището щяха да я обсипят при вида на красивия пейзаж.

Какъв ли свят може да има Теменуга Здравкова? 20 години тя бе обяснявала на невръстните ученици „какво е искал да каже авторът...”, а сега погледът й се простираше не по-далеко от иглата, с която прецизно пореше ленената тъкан? Ако можеха, яркожълтите слънчогледи вероятно биха навели глави и биха се саморазшили от гоблена.

Какъв мироглед може да има човек, който през живота си, подчинен на поетичната муза, е напускал границите на София 3 пъти? Веднъж за сватбата на сестра си в Силистра, втори път – за погребението на мъжа на сестра си, пак в Силистра и трети път – на лагер с ученици в Кранево.

Теменуга Здравкова завърши пеперудата. Усърдно бе ушила и най-малкия детайл, всеки един бод бе премерен и на мястото си, в малкото квадратче на модела от списанието.

Доволна от себе си, Теменуга Здравкова легна да спи. На другия ден тя трябваше да говори пред учениците си за ‘Свободата в поезията на Христо Смирненски’. Свободата, която за Теменуга Здравкова не означаваше нищо повече от една тема от конспекта за класното по литература.

Понеделник сутрин

Безброй безчувствени кукли, заболи очи пред себе си, показват безизразните си физиономии от метрото и запълзяват безропотно към стъклено-металните си работни клетки. Напускат съскащия стоманен змей и изпълват сърцето на голямата градска машина, от която са част и която осигурява техния единствен поминък.

В тълпата те са сиви и еднакви. Сливат се в гъста еднородна маса от бради, червила, парфюми, пот, чанти, раници, торби, чадъри, телефони, очила и тук-там малко човешка плът.

Бързат! Тичат! Лицата им са обладани от страха пред часовника, който зорко и безмилостно гони 8 сутринта. В този момент за тази тълпа няма нищо по-важно от състезанието с часовника. Все едно той отброява времето до тяхната смърт.

В тихата неравна битка, в която ехти само чукането с токчета по белия мрамор, остро изквичава някой. В лудото надбягване една единица е настъпила друга. Следва глухо злобно изръмжаване, размяна на чифт звучни псувни и всичко отново е погълнато от грохота на мотрисите, скърцането на изнемощелия ескалатор и всеобщото сутрешно сумтене, кашляне и хращене.

Стоманените гъсеници се изсипват по точен график една след друга в обляната от бяла луминисцентна светлина метростанция. Хиляди трескаво се блъскат един в друг – сякаш, удряйки се сляпо, се опитват на нацелят правилната посока. Потокът от човешка маса се изтича и отстъпва място на следващия.

А аз си вървя безцелно, мързеливо дъвча мазната баничка, която една сърдита леля ми хвърли в ръцете на Женски пазар и жадно попивам от първите лъчи на лятното слънце...

Метална любов

Той беше голям, здрав и лъскав болт. От най-добрата стомана. С фина, току що изписана резба и покритие от цинк. Открояваше се в кутията за инструменти сред останалите болтчета, всяко от които отчаяно се бореше да подаде главичка и да съблазни някоя отвертка.

Тя беше красавицата от съседното отделение в кутията. Елегантна стоманена гайка. Ръбчетата й бяха девствени - все още нито един гаечен ключ не бе осквернил лъскавото й цинково покритие. Ни един болт не бе слял резбата си с нейната. Свенлива като пролетна роса, чиста като планински ручей. Старите гайки и шайби злобно й завиждаха, но ръждата така ги бе набраздила, че те едва ли някога вече щяха да докоснат снагата на някой снажен болт.

Легнал сред стотиците винтове и видийки, болтът гледаше през полупрозрачния капак на кутията и мечтаеше да намери гайката на сърцето си. И да се слее с нея във вечния съюз на любовта. Чак докато ръждата ги раздели! Гайката също предчувстваше края на своята самота. Голямата празнина в средата й щеше да бъде изпълнена от здравото тяло на нейния стоманен избраник.

Те бяха създадени един за друг. Разделени в две съседни отделения на кутията за инструменти, болтът и гайката бяха обречени да бъдат едно цяло. Шести размер, единствени в кутията. Никой не можеше да раздели пътищата им.

Дойде денят, който и двамата чакаха още от времето, когато отчаяно стояха затворени в един метален шкаф в Практикер! Болтът и гайката най-после щяха да сключат своята вечна метална дружба.

Монтираха ги в нов външен асансьор, който пълзеше безшумно по модерен търговски център и се издигаше на цели седемнайсет етажа. Два гаечни ключа завиха здраво младоженците един към друг и ги притиснаха страстно с красива шайба. Влюбените гълъбчета бяха намазани с пресен грез, който зорко пазеше непорочната им любов и държеше ръждата настрани.

Младата двойка летеше всеки ден по стотици пъти към небосвода и после падаше скоростно към земята. Те бяха щастливи - обичаха се и гледаха света с усмивка.

Понеделник следобед

Седнах на тротоара, до изхода на метрото и започнах да наблюдавам хората. Беше понеделник, 5 следобед – доста натоварено време, в което народът масово напуска четирите бели стени и лакомо поглъща лъчите на умореното лятно слънце.

В поизгорялата от жега картинка блеснаха чифт лъскави очила. Огромни слънчеви очила с формата на два телевизора, деликатно намекващи, че не са какви да е, а Армани за 300 лева. Под очилата – дребна бабка с присвити от злоба устни крачеше важно под сянката на високото си самочувствие. Типичната столична бабка-аристократка, собственичка на няколко имота в центъра на София и жадно смучеща пари от наеми. Най-вероятно току що бе прибрала поредната хилядарка, бе пийнала следобедното си кафенце с приятелките и вече бързаше към вкъщи, за да не изпусне поредния епизод на ‘Листопад’. Бабата бе толкова впечатляваща, че направо забравих за дребната болонка, която щъкаше в краката й. С такава стопанка до себе си, кучето очевидно бе загърбило комплексите си от дребния ръст и високомерно подмина няколкото помияра, които душеха останките от един сандвич Макдоналдс.

Мисълта ми все още бе пленена от шармантното бабе, когато хоризонтът притъмня. Останах в сянката на нещо голямо, което сумтеше и приближаваше бавно към мен. Младеж на около 25 години с тяло като локомотив. Типичен сельо. Дълбоко изрязан потник, за да се вижда златният ланец и мускулите, които бълваха на талази изпод крехката материя. Широко долнище на анцуг – от тези, които бяха модерни преди 10 години. И маркови, скъпи джапанки, прискърцващи под тежестта на туловището. Минавайки покрай мен, младежът изплю дъвката, която вероятно бе подмятал из устата си, докато блъска във фитнес залата и с тежка гъзарска стъпка се изгуби в маранята.

Отнякъде дойде едно такси. Както си седях мързеливо на тротоара, до мен щръкнаха два кола. Погледнах учудено – двете кокили всъщност бяха краката на едно момиче, което фино се беше измъкнало от таксито. Не посмях да предположа на колко години е. Вероятно беше на не повече от 16, но с грима по лицето си гонеше трийсетака.

Кокилите, които чевръсто потропваха около мен на високите си токчета носеха убийствено голям товар – поне 10 кила силикон, минимум 3 кила грим и 2 литра парфюм. Толкова силен парфюм, че вероятно се усещаше на километри. Какичката извади тънка и дълга цигара, неловко опитвайки се да задейства запалка с острите си маникюри. Уви. Тези маникюри с формата на скалпели по-скоро биха извадили очите на каката, отколкото да и запалят цигарата. Кокилите се отдалечиха бързо, оставяйки зад себе си облак тютюнев дим и аромат, който вероятно щеше да се усеща на това място и следващата година.

Замахнах да изгоня една пчела, която по някаква причина обикаляше около главата ми, когато покрай мен тихичко премина едно подобие на човек. Възраст около 40 години. Най-вероятно счетоводител от нисък ранг в някоя фирма наоколо. Евтини панталони, купени за десетина лева от Илиянци. Карирана ризка, под която се виждаше бял потник. И разбира се, плетени обувчици, внимателно пазени вече 3 години.

Типичен представител на нормалните хора. Или по-скоро онези, които смятат себе си за нормални. За които животът се ограничава до една жена, една кола, една сигурна работа, две деца и двустаен апартамент в Надежда. През дебелите си очила този човечец виждаше единствено часовника на стената, който ритмично отброява времето до края на работния ден. В главата му цял ден стои печеното пиленце с картофки, което жената е сготвила за вечеря.

Счетоводителчето се изсули така, както се беше появило. А аз в този момент осъзнах, че докато главата ми беше заета с него, няколко тлъсти комара вече почти привършваха сатанинското си пиршество по ръцете ми.

Приятелка

Имам си една приятелка. Не е кой знае каква красавица. Симпатична, усмихната, облечена във всички цветове на дъгата, но иначе такава една дребничка, невзрачна, мълчалива. Никога не ми е казала нито дума. Тя не говори, а действа. А бе истински приятел отвсякъде.

Винаги е с мен. Никога не се раделям с нея. Водя я по магазините, с нея ходя на почивка... Особено при по-специални случаи, присъствието й е от решаващо значение. Покажа ли я, всички ме гледат с уважение. Лицето й за мен е като широко отворена порта към света.

Неразделни сме с нея! Тя не обича публичността. През повечето време се крие. Дребничка е, завира се по джобовете ми, из чантата. Обожава да си лежи на топло в протфейла до банкнотите.

Не мога да живея без моята най-добра приятелка! Само като пипна пластичната й фигура и усетя нежния пластмасов релеф – получавам оргазъм. А и тя ме обича. На лицето си е татуирала моето име, а в магнитния си колан на кръста е закодирала цялата ми лична информация.

И както често става с приятелите – моята най-добра дружка ме закопа! Така подло ме излъга, че едвам не отидох в затвора. Търсят ме някакви съдия-изпълнители, звънят ми от разни банки. Ще ми вземели всичко, ще ми пратели мутри... Ужас! И всичко това – заради моята най-добра приятелка. Заби ми такъв нож в гърба, че сега ще плащам поне 10 години.

Така е – казват ми хората – като си се залюбил с тая твоя кредитна карта...

Внимание хард диск. Хапе!

Ухапа ме един хард диск. Доста злобен – от тези външните, безпризорните - които скитат по улиците на глутници. Чудя се, защо не ги прибират някъде, а ги оставят на свобода да тормозят случайни минувачи като мен.

Както се прибирах от офиса към нас онази вечер, гадинката ме издебна иззад едно дърво и ми се нахвърли. Захапа ме за крака и докато се усетя какво става, крайникът ми заприлича на бучка френско сирене. А хард диск като захапе – не пуска. Челюстите му са като на булдог – хванат ли мръвка, заключват се и държат, докато не отхапят.

Досега са ме хапали какви ли не флашки, но те са бял кахър. Не боли толкова – флашките са дребни и почти безвредни. Най-много някой вирус да ти докарат, но някакси се преживява. Ъпдейтваш си антивирусната и си готов. Но с хард дисковете е опасно. Напоследък обикалят навсякъде. И все едни такива нервни, озлобени. Просто не знаеш в кой момент ще ти скочат...

Хора, не оставяйте хард дисковете си безпризорни на улицата! И като ги извеждате на разходка, слагайте им намордници.

Цвете

Засадиха ме в малка кокетна саксийка. Това беше моето скромно глинено жилище, в което прекарах цялото си детство. Светът за мен се ограничаваше в около 100 квадратни сантиментра, които делях с още няколко семенца. Те, разбира се, не покълнаха. Оцелях само аз, защото им изсмуках всичката вода.

Сложиха саксията на перваза, откъдето имах невероятна гледка към спалнята със синята завивка. Помня всичко... Вечер заспивах с влажните охкания на жената, която пъшкаше под неговото тяло. Жалко, че винаги го правеха на тъмно. Нищо не виждах, но с трепет си представях как един ден при мен ще дойде млада красива пчеличка и страстно ще впие от моите сокове. Ще ме опраши с нежните си крачка, отнемайки зелената ми девственост. Ох, какви спомени...

След това се появи онова същество. Резултатът от нощните стенания. Детето. Малко злобно създание, пълзящо навсякъде. Добре, че первазът беше нависоко и невръстната гад не можеше да наруши моя покой. След появяването на детето нощните ми бдения спряха. Вече никой не ми пречеше да заспивам. Скука, пълна скука! Тези хора не бяха ли чували за контрацептиви?

Пет години по-късно, един хубав слънчев ден, плодът на човешките страсти посегна към мен и бутна глинената ми саксийка. Тя се пръсна с трясък, а аз се озовах в краката на стъписаното дете. Помощ! – това щях да изкрещя, ако можех да издам някакъв звук. Уви, не можех... Затова пък детето нададе кански писък, който уплаши дори двете мухи, които дебнеха на малката балконска масичка за някоя бучка захар. Дойде майката, извъртя на малкото животинче два силни шамара и го изрита в стаята. А мен ме сложиха в една стара и пробита зелена саксия – бивш дом на покойния ми приятел Фикуса. Лека му пръст...

Всъщност новата квартира беше по-широка и по-удобна. Порастнах и можех да надничам към улицата. Цветчетата ми сластно приканваха пчеличките да се облекчават от време на време при мен. Всяка пролет ми отнемаха девствеността... А малките гадинки бяха толкова перверзни! Особено дебелите земни пчели с месестите крачка. Още настръхвам като си спомня как палаво се търкаляха из цветовете и смучеха с наслада лигите ми...

Порастнах аз, порастна и детето. Какво ти дете, направо напаст! Денем пушеше цигари на балкона и гасеше фасовете в моята саксия. Да не би майка му и баща му да ги намерят... А като стана на седемнайсет, с цялата си наглост, ми доведе съквартирант – засади малък стрък марихуана, който за отрицателно време се издигна две глави над мен. Е, признавам си, покрай него и аз намазах. Пъпчивото тийнейджърче поливаше саксията всеки ден. Преди това пиех вода веднъж месечно – когато бабата идваше от село и се сещаше, че и аз имах нужда от водичка.

Иначе мъжът и жената май не ме обичаха много. Когато се напиеха и се скараха – все към мен посягаха. Заедно със саксията съм летял няколко пъти из стаята – ту към главата на мъжа, ту в обратната посока. После ме събираха и ме поставяха отново на пост на балкона. И така до следващия пиянски запой...

Имах си един верен приятел – сивия гълъб от покрива. Когато нямаше никой вкъщи, той кацаше на ръба на саксията и ме тореше обилно с остатъците от своята закуска... Направо бях в рая...

Спомени, спомени. Като се сетя, листата ми настръхват... Не че останаха много листа по мен - оранжевият котарак изяде всичко. Мразя го това животно! Ако бях бодлив кактус, щях да му смажа лукавата усмивка.

Това е то. Живот като на кино. Най-накрая ме изхвърлиха. На мое място сега засадиха някаква японска роза. Била много хубава, казват... Дрън-дрън! Оранжевото чудвище скоро ще я препикае и ще й види сметката.

Една цигара време

Цял един живот може да бъде събран в една цигара време. За тези пет минути можеш да направиш това, което друг не би свършил и за петдесет години. Когато се изправиш пред бездната – не скачай. Имаш една цигара време, за да разбереш, че отчаянието лукаво те подвежда към ръба.

Една цигара време е решението и на най-трудната задача. Точно колкото да разбереш, че сложната ситуация, в която си се забъркал, всъщност е много проста. И че изход има, и то не само един... Една цигара време спасява живот. Една цигара време взима живот. Една цигара време е цената на трезвия избор. В една цигара време се обобщава всичко, за което живееш. Всичко, което искаш. Всичко, от което се плашиш. И всичко, което те обвързва...

Колкото и да бързаш – помни, че винаги имаш една цигара време. Това е твоята неприкосновена територия за размисъл и никой не може да ти я отнеме.

Един лабиринт с ясно начертан път, който досега постоянно е убягвал от погледа ти. Празна бяла стая с една ярко червена роза, която по някаква причина не си видял... Огледалото с твоя истински образ. Твоят съкровен свят. Всичко онова, което си пропуснал е тук и те чака. Имаш точно една цигара време да си го върнеш...

Ако някога се окажеш на ръба и имаш право на последно желание – нека то да е просто една цигара време.

Колко е една цигара време? Пет минути, пет часа, пет години... Сам решаваш. В една цигара време можеш да побереш всичко – цялото си щастие, всичките си проблеми, всичките си комплекси, всичките си приятели, целия си живот, цялата Вселена.

Написах това точно за една цигара време... А ти имаш една цигара време, за да го разбереш...

Нейно Величество Копирната машина

Добре дошли в офиса. Големият офис! Белият ковчег на хората с белите якички. Там, където цари бяла тишина, осквернена единствено от глухия рев на Нейно Величество Копирната машина.

Всеки, докоснал се до това свещено място, няма как да не остане заслепен от силната божествена светлина, обливаща белия рай. Голям бял стенен часовник чинно отброява всяка стъпка на белите якички, пълзящи като мравки около огромната копирна машина и мълчаливо подреждащи лист след лист.

Като по закон белите якички се явяват да докладват на Нейно Величество всичко, което се случва в техния бял и лишен от емоции свят. Проект след проект, доклад след доклад, таблица след таблица. Нейно Величество е ненаситна. Тя иска да знае всичко – дори и най-съкровените тайни на всяка една от послушните бели якички. Любовни писма, данъчни декларации, брачни договори - нищо не убягва от погледа на лакомия бял титан.

Царството на Нейно Величество е подчинено на реда и шаблона. Всеки ход на белите якички е изчислен, премерен и одобрен от поне две инстанции. Никой не си позволява да оспорва култа към копието. Оригиналите са абсолютно забранени, тъй като поставят под въпрос цялата идеология на Нейно Величество Копирната машина. Ако някоя заблудена бяла якичка случайно направи нещо оригинално, то се анатемосва и изгаря ритуално. За назидание на всички останали смутени бели якички, провиненият публично се наказва. 3 дни затвор в тонер касетата!

Черната тонер касета. Най-страшното наказание в бялото царстство на офиса. Кошмар за всяка бяла якичка. И най-смелите внимават случайно да не направят нещо оригинално, за да не попаднат в тъмната бездна и да бъдат посипани с черен графитен прах.

Но един ден токът ненадейно спря, а Нейно Величество Копирната машина замлъкна сред купчина бели листи, обсипана със собствения си графитен тонер.

Идиот

Днес ми заявиха, че съм бил идиот. И не само. Бил съм, моля ти се, ненормален идиот... А бе направо цял кретен, както се казва. Какво да отговориш на подобно обвинение? Гледах кретенски тъпо известно време, за да осъзная идиотията си и накрая се захилих като един абсолютен идиот. От тези, най-ненормалните...

Не съм се бил съобразявал с общоприетите правила. Че как ще се съобразявам с нещо, което противоречи на всичките ми разбирания и принципи? Не става! Точка! По-добре да нося титлата ‘Идиот’, отколкото лицемерно да кимам в знак на съгласие и да живея по правила, които ме тормозят. Може да съм идиот, но поне ще съм свободен идиот!

Трябвало съм да погледна на нещата от друга гледна точка. По-глобално. Е, извинявайте много! На една глупост, колкото и глобално да гледаш – тя си остава глупост. Дори повече – тя се превръща в глобална глупост, която всички приемат, само защото някой я е провъзгласил за ‘общовалидно правило’.

Пълен абсурд! Търпение съм трябвало да проявя... Моля? А, не! Стига с търпението. Тази приказка съм я слушал вече. Не искам да търпя! Предпочитам да съм идиот, обаче да не се примирявам.

Всъщност не е толкова зле... Аз съм вече идиот. Усмихнат, свободен идиот. Дебил, кретен, ненормалник... От утре слагам една табела на врата си ‘Аз съм идиот, не ме занимавайте с глупости!’ и тръгвам гордо по улицата...

Не я убивайте!

Мрачен дъждовен следобед. Черни облаци, ядосани на гневната тълпа, трещят злобно минути преди да излеят яростта си върху изтормозената земя. На мястото на екзекуцията са се събрали стотици, хиляди...

Палачи без лица, облечени в черни раса сноват около лъскава гилотина, издигаща смело снага към небесата. Острие, готово да убива безмилостно. Лъскава машина, лишена от чувство и подвластна единствено на голата ръка на екзекутора.

Тишина. Дяволска тишина, която покрива всичко, освен бездомните псета, страдалчески виещи под дъжда на отчаянието.

Не я убивайте! – рязко наруши смъртния покой детски вик. Пощадете я, тя е невинна! – подкрепи го друг глас сред тълпата. Изпод хилядите плахи сенки около безпощадната гилотина се показаха няколко лица. Дъждът спря, а ниско приклекналите облаци, които тихо пируваха в чест на черното правосъдие, безшумно се заизнизваха към близкия хълм.

Тълпата пламна в крясъци. Не я убивайте, вървете си! – диво ехтеше множеството. Никой не забеляза как палачите се изпариха незабелязано, докато хилядите широко отворени очи бяха вперени в дъгата на хоризонта. А гилотината мълчеше послушно.

Надеждата остана жива. Окована във вериги, немощна, но все още жива. Пак не успяха да я погубят. Тя бе спасена от онези, които я бяха предали. Сенките, които криеха лицата си.

Говори!

Говори! Дори и да ти се мълчи – говори! Силно и високо, защото имаш какво да кажеш на хората около теб. Крещи силно, викай! На този свят все ще се намери някой, който да те чуе. Ако не друг – то със сигурност тишината ще ти отговори. Тишината е най-верният слушател. Но не позволявай да ти бъде спътник в живота.

Говори сега, защото утре вече ще е късно. Няма да те има и това, което си искал да кажеш, ще го каже някой друг. Така или иначе всички си го мислят, но малцина имат смелостта да го кажат. Хайде наруши мълчанието, изправи се и издекламирай репертоара си.

Питай, коментирай, заяждай се, шегувай се. Само недей да ми мълчиш като пукал! Такива като теб, които вечно мълчат, имат най-много неща за казване. Време е да изплюеш камъчето! Природата те е дарила с език, мой човек! Ползвай го и за говорене от време на време!

Говори смело. Дори и да си сигурен, че ще кажеш най-великата глупост, по-добре я кажи, отколкото да я носиш цял живот със себе си. Излишна тежест. Само се замисли на тази Земя колко неизказани неща има. Болка, несправедливост, проблеми, злоба, завист... Не ги архивирай отново в малката си главичка, а ги извади наяве.

Много хора са загинали, заради своите приказки, но - вярвай ми – далеч повече са гушнали букета, заради мълчанието си.

Не ми тракай нервно с пръсти по масата! И не пали цигара точно сега! Ще вземеш да пукнеш и ще погребеш това, което щеше да ми казваш...

Дали ще те разберем? Хайде сега подробности... Кой кого разбира правилно в днешно време? Ти си кажи, пък ще видим...

Цеца Хубавеца

По-тежка от статуята на Ленин на мегдана, по-мустаката от Милко Калайджиев, по-брадата от владиката, с гърди по-големи и от бомбите на Преслава – това бе тя. Нашата ненадмината и неповторима Цеца. Всеобщата тръпка в селската кръчма. Цеца Клисурска или известната в цялата околия – Цеца Хубавеца.

Преди бомбастичния си дебют в селския хоремаг, леля Цурка продаваше дини и подслаждаше живота на селото в летните жеги. Всички помнеха как щерката на Митьо Курнишона бодро копаше бостана до реката, завещан от нейния дядо – Дечо Мечката. Миризмата на потните й телеса се носеше като радиоактивен облак през долината чак до съседното село. А лятото, когато дините налееха, леля Цурка хващаше каруцата и още рано заранта огласяше мегдана. Цял ден тя продаваше дини - подхвърляше ги с великанските си ръце като броеница в ръцете на турски ходжа.

Едно лято виден фотограф от града дойде да снима леля Цурка за вестника. Герой на труда, казват, била. Неуморна труженичка, пример за младите моми. Цеца излезе на първа страница с шарената забрадка на баба си, китка зюмбюл зад ухото и елегантна синя престилка с дълбоко деколте, под което надничаха най-сочните дини в нейния потен бостан.

В селото я кръстиха ‘Хубавеца’ заради дядо Пецо Парцуцата. Като излезе вестникът, бившият партизанин взел един брой и влетял в кръчмата. Вижте какъв убавец са снимали тук бре. Тоя беше у мойта рота през войната – крещал дядо Пецо, заблуден от засукания мустак на Цеца, ярко констрастиращ на първата страница на вестника като разлято петно печатарски туш. Оттогава леля Цурка носеше героично прозвището ‘Хубавеца’.

Цеца Хубавеца беше пищна мома. Като се изправеше по изгрев слънце на нивата, сянката й закриваше слънцето над цялата долина. Докато другите девойки носеха малки менчета с вода от големия кладенец до гробищата, Цеца нарамваше цяло буре.

Всеки последен петък на месеца в селото беше празник за мъжете. Кръчмата беше пуста – мъжете имаха много по-важна работа. Наредени до бодливия плет зад черквата, те изпъваха вратове и надничаха любопитно. Дори пъдарят на селския казан оставяше ракията да капе и се заклатушваше към цецината къща.

Цеца се къпеше! Гола на калдъръма пред къщата си, Цеца Хубавеца се просваше като тюлен и поливаше сочните си телеса с вода. Притворила очи в пристъп на блаженство, тя стенеше като разгонен носорог, приплъзвайки мазния домашен сапун от набъбналите гръдни хълмове чак до дълбоката и непристъпна джунгла, простираща се между двете й бедра.

Цеца Хубавеца обичаше да се весели. След като лани мъжа й я остави заради една млада фуста от Влашко, Цеца стана вечното присъствие в кръчмата. Заради нея чичо Ваньо, който държеше селския хоремаг, купи цветен телевизор. Всяка вечер той пускаше ‘Планета’, а Цеца Хубавеца захвърляше сукмана си и тресеше пищна снага пред смаяните старци. Откакто нощем над село ехтеше боботенето на този самороден талант, къщата на вуйна Пена в съседство се напука. Казват, че някакво свлачище се било активирало, но Пена и до ден днешен вероятно кълне гласовитата си съседка.

Мъжемелачка си беше Цеца Хубавеца. Колко мъже минаха през скърцащия одър, останал й наследство от дядо Дечо. И повечето оцеляха. Малцина обаче така и не успяха да разкажат нощните си патила с жената-мечта за всеки ерген в околията. Жеко Важния, който се славеше като селския Робърт Де Ниро, се хванал на бас с бай Минчо, че щял да клати Цеца Хубавеца като черковна камбана на Великден. След обилен запой, една нощ милият се оказал на одъра под сланинестите мощи на Цеца. След кратка креватна схватка гредите на пода немощно изпукали и двамата пропаднали в кочината. Цеца оцеляла, но Жеко Важния издъхнал.

Цеца Хубавеца е гордостта на селото. Затова сега всички чакат с нетърпение тя да влезе в къщата на 'Биг Брадър Фемили' заедно с чичо Ваньо. Двамата се венчаха миналия петък след като Цеца за пореден път събра селските пръчове до бодливия плет край къщата си. Говори се, че чичо Ваньо е съученик с Митьо Пайнера и скоро Цеца Хубавеца ще мери гърди с другите певачки по 'Планета'.

Господин Никой

Днес пак го видях. Както винаги – в гръб, без лице. Той никога не показва лицето си. Ако ли пък успееш да го зърнеш, то обикновено е покрито с омайна маска. Страх го е да не би някой да го разпознае и да разкрие истинските му намерения.

Той винаги крои нещо. В главата му се подрежда поредната опасна стратегия. Ще мине през трупове, за да постигне своето. Завидна амбиция на велик завоевател, готов да покорява душа след душа.

Той е опасен. Успехите му са осеяни с кръв, предателство и безброй погребани съдби. Той е опасен, защото е твой приятел. Гледа те и се усмихва невинно. Гали те нежно и те обсипва с най-благите думи. Зад гърба си обаче, той държи остър нож. Оръжие, което безскрупулно ще забие веднага щом отвърнеш поглед встрани.

Той е винаги наоколо. Следи те, а в главата му тиктака бомбата на неговите пет минути слава. Моментът, в който той ще тържествува над твоето безсилие.

Някой го наричат лъжец, за други е предател, за трети пък е пример за подражание. Той е просто господин Никой и те чака зад ъгъла. Пази се!

Аромат

Усещам странен аромат. Колкото познат и присъщ, толкова недостижим и далечен. Мирис, който бях забравил или по-скоро затрупал с папки, проекти, договори, срещи с хора, обременени от живота и слепи роби на реалността.

Аромат, който се ражда с първите пролетни глухарчета и излита с последните есенни минзухари. Онзи мирис, който преди години ме обладаваше всеки път, когато берях билки в Балкана. Ароматът на високите липи и горските теменужки. Трепетът на дивите ягоди, надничащи изпод листата на горската папрат.

Онзи порив на априлския вятър, който събужда сивите гълъби пред Народния театър в София и белите гларуси по плажа в Бургас. Ароматът на тишината, покоя и шепота на септемврийското море, уморено от крясъците на туристите.

Много познат мирис. Спомен, който ме кара да потрепвам. Мисъл, която ме прави по-смел и по-решителен. Идея, която ври в мен и ме пълни с енергия. Алкохол, от който ми падат заръжките. Приятел, който ми подава ръка...

Кафе рано сутрин, цигара след секс, парфюм на любим човек, студена бира на плажа, топъл чай след ски, вино на сватба, ракия на погребение, изгорели газове след излитащ самолет?

Аромат, познат на всички, и непонятен за никого. Гняв, изпълнил сетивата на роба, изправен пред господаря си. Миризма, свалила правителства, породила войни и родила нови светове.

Мирис, от който се страхуват тези, които никога не са го усещали. Вятър, който руши правила. Буря, която изкоренява предразсъдъци. Ураган със силата да затрие дори човечеството.

Усещам странен аромат. Това, което рано или късно надушва всеки друг роб на реалността като мен.

Усещам мириса на свободата!

Дисекция

Хванах сръчно малкия остър скалпел и направих фин разрез от основата на носа си до онази издутина отзад на врата, чието име съм пропуснал в часовете по биология преди години. Перфектно. Доктор Хаус със сигурност би ми завидял за прецизното и точно рязане. Внимателно отлепих косата си заедно с кожата под нея и хоп – и пред мен се разкри цялото съдържание на моята рошава глава.

Честно казано, очаквах главата ми да е пълна с нещо. Все пак отвън не изглежда толкова куха... Но уви – вътре бе почти празно. Голямата кухина, която зейна пред мен беше пълна с тютютев дим. Очевидно 10-те години пушене са си казали думата. Мъглата оредя и откри твърде постна панорама от надежди, спомени, опасения, мечти и още много прашни картини, разхвърляни по влажните стени. Няколко уплашени въшки трескаво прибираха стадото малки гниди в ъгъла, до раклата на моята суетност. Помня, че последно имах въшки, когато бях на 12 години. Ето къде са се крили гадинките толкова време...

Трябва да се опитам да вкарам малко ред в тази бъркотия. Откъде да започна обаче?

Погледът ми попадна на десетина бидона с надпис ‘сълзи’, скрити в дъното на пещерата. Не мислех, че са толкова много. Винаги съм се смятал за хладнокръвен човек, който трудно се оставя нещо да го извади от релси. А то какво се оказа? В главата ми има достатъчно сълзи, с които да отворя бутилираща фабрика.

Зачудих се за момент дали да не изхвърля тези сълзи. Но реших, че ще е по-добре да ги оставя. Напоследък ми попадат доста филми, на които така хубаво си рева, докато чевръсто люпя тиквени семки. Защо да се лишавам от това удоволствие?

Точно срещу наредените бидони със сълзи стояха купчина стари книги, листове с лекции и дипломи. Загледах се по-внимателно. Икономика на труда, Микроикономика, Статистика, Право, Маркетинг... Хм, мислех, че отдавна съм ги затрил. Така или иначе днес не са ми нужни. Хайде на боклука!

Тук някъде трябваше да има и стар албум със снимки от моето невръстно детство... Бях сигурен, че го пазя. Първите 15 години са ми е един от най-ценните периоди в живота и затова съм ги запечатал с един руски фотоапарат ‘Смена’ – подарък от баща ми...

Албумът го няма, но затова пък съзрях огромно количество празни кутии от китайска храна и счупени бутилки ром. Около тях имаше доста фасове от цигари и трева. Вероятно от влагата, в ъгъла на този бардак беше поникнал дори свеж стрък канабис. Интересно как се е запазил в тази тъмница?

Разрових купчината с намерението да разкарам целия този боклук. Под празните бутилки обаче лъснаха десетки, стотици дискове. Сидита имам предвид. Бяха доста изподрани, но все пак на лицевата им страна личаха все още надписите ‘ММ Архив 2003’, ‘Ultra Michael Jackson’, ‘Фрактура’, ‘ММ Награди 2005’.

Ужас! Архивът на телевизия ММ. Съсипан тотално и невъзвратимо. Тук са съхранени най-хубавите ми години. Това е непростимо! Почти бях отворил един от бидоните със сълзи, когато в тъмното видях очертнията на един метален шкаф, на който някой беше сложил табелка ‘Нова телевизия’. Отворих го, а вътре – жълти листове, разпечатки на таблици, стратегии, програмни схеми и визитни картички.

Главата ми безспорно има нужда от простор! Изхвърлям шкафа... Не ми трябва! На негово място ще сложа една библиотека, на която ще наредя това, което е останало от архива на ММ.

Тъмната пещера леко се проясни. Реших да сваля черните дебели завеси, изплетени от проблеми и ядове, които спираха и малкото светлинка, идваща през прозорците откъм очите и ушите ми. Отворих широко да влезе въздух. Ето сега вече е по-светло.

Запретнах ръкави и изхвърлих всички стари семейни албуми. Повечето така или иначе бяха без снимки. Измих пода с препарат против бръчки. Смених някои от тъмните картини по стените с фотоси от улиците на Берлин, парковете на Амстердам и дворците във Виена. На една етажерка наредих всичките си нови приятели. Трябваше да ги посбутам малко, защото мястото не стигна. И накрая, от аптечката, закачена до прозореца, изхвърлих прахчетата срещу главоболие и ги замених с лъскави блистерчета ‘Табекс’.

Раклата на суетата. Тя остана. Препълнена с лакове за коса, пудри и гримове, останали от телевизионните предавания в ММ. Позабърсах всичко, но засега не ми се ще да изхвърлям нищо. След година-две може би ще се наложи да добавя и някое-друго мазило срещу оплешивяване – но дотогава има време.

Главата ми придоби доста приличен вид. Човек би казал, че в това помещение живее педантичен библиотекар на средна възраст, останал самотен, след като жена му заминала да се грижи за богата пенсионерка в Гърция.

Вече съм готов. Сега мога да вкарам последния елемент в скромната декорация на моя душевен комфорт. Една голяма стъклена саксия с красивото цвете на любовта. Много ме е страх с тези стъклени саксии. Малко невнимание и всичко рухва. А цветето на любовта не може да вирее в друг съд. Досега съм затрил няколко такива цветя. Правя, каквото правя, все се спъвам. А саксията пада гръмко и се троши в краката ми. С моите кьопави ръце трудно мога да опазя нещо толкова деликатно. Сега вече съм сигурен в себе си. Този път саксията няма да се счупи, а цветето ще живее в разкош и щастливо ще увехне някой ден, заедно с мен самия.

Във влажното помещение все още мирише на влага. Може би Мистъл Мускул (Mr. Muscle) ще ми помогне... Онзи чичко от рекламата, който замахва с ръка и всичко след него мирише на цветя. Чудно, нали? Чичкото щеше да изчисти всичко! Дори и спомените, които бяха изрисувани като стенописи по стените на главата ми. Не, в никакъв случай!

Ароматни пръчици – това е решението! Уникален ефект! Гонят всякакви миризми – от цигарен дим, до аромат на тоалетна след двудневен режим на водата. За щастие намерих пакетче от едни по-специални ароматни пръчици. Бях ги заровил отдавна дълбоко някъде под купчината празни бутилки. На пожълтялото пакетче пишеше ‘Мечти’. Запалих ги всичките десет.

Е, сега вече се живее... Чувството след подобно пролетно почистване е невероятно. Остана ми само да зашия главата си. А всъщност май по-добре да си оставя един малък отвор... Просто да влиза свеж въздух от време на време.

Има сделка!

3 часа и 9 минути сутринта.

Чаша топъл портокалов сок, престоял няколко часа и придобил вкус на пот от разгонен язовец. Прашен монитор, който ме гледа тъжно и се чуди за чий к*р стоя по нощите и се опитвам да измисля нещо умно. Тори Еймъс, която стене пред едно пиано и опъва нервите на двете уморени тонколони... И един глупак, който се е заел със задачата да създаде свой блог.

Така е модерно сега. Трябва да имам блог. Място, където да изливам мислите си и да разтоварвам пренатоварения си и подложен на безумен стрес мозък. Една страничка някъде ‘по жицата’, където любопитният нощен блудник ще завре нос и ще се опита да намери причина да ми прати ‘покана за приятелство’.

Фейсбук профил, блог, регистрация в gepime, поща в abv... Това е моята легитимация днес – 2010 години след Христа. Не ми трябва паспорт или лична карта. Щом имам профил, блог и имейл – светът е мой. И обратното. Без тези жизненоважни атрибути – аз съм само сянка. Същество без лице, което пребивава в реалния свят, но не съществува.

3 часа и 29 минути.

Портокаловият сок вече отстъпва място на чаша червен ром с лед. Мониторът светка злобно в очите ми в отчаян опит да ме накара да направя като нормалните хора – да се завлека към леглото, да прегърна възглавницата, да помечтая за печалба от ‘Сделка или не?’ Само като си представя мазната прегръдка на Румен Луканов, който, плюейки срещу камерата, ми крещи, че съм спечелил 100 000 лева...

Няма сделка! Трябва блог да се пише – вие какво знаете. Всички вече имат блогове, само аз пак съм се заплеснал някъде. Ще стоя тук, ако трябва до утре вечерта, но ще поустна нещо.

За какво да пиша, мамка му? What’s on your mind? (Какво ти е в главата?) – пита белият лист в Word. В главата ми е болница! – трябва да отговоря, ако искам да съм честен пред жадния за пиксели ненормалник, който по някаква случайност е попаднал в този блог.

Главата ми е болница! – написано с големи букви. Така че да се вижда от километри.

4 часа и 6 минути.

Бутилката ром е наполовина! По чашата личат мазните отпечатъци от чевръстите ми пръсти, блудстващи с клавиатурата. Мониторът предпазливо ми намига, предусещайки намерението ми да го фрасна в изблик на ярост и да си легна най-после.

Но не! Все пак трябва да напиша поне два смислени реда в този емблематичен първи поустинг. Нещо, което да хвърля в огромната ненаситна паст на ‘Негово Величество’ блогъра.

4 часа и 24 минути.

Ромът е история. Мониторът ми се смее - спокоен, защото в това желирано състояние не мога да му причиня нищо освен да го почистя от праха с дъха си на алкохол. Напих се.

И този път ще се предам... Има сделка, Румене! Идвам да ти се хвърля в прегръдките. Дай си ми парите...