Мрачен дъждовен следобед. Черни облаци, ядосани на гневната тълпа, трещят злобно минути преди да излеят яростта си върху изтормозената земя. На мястото на екзекуцията са се събрали стотици, хиляди...
Палачи без лица, облечени в черни раса сноват около лъскава гилотина, издигаща смело снага към небесата. Острие, готово да убива безмилостно. Лъскава машина, лишена от чувство и подвластна единствено на голата ръка на екзекутора.
Тишина. Дяволска тишина, която покрива всичко, освен бездомните псета, страдалчески виещи под дъжда на отчаянието.
Не я убивайте! – рязко наруши смъртния покой детски вик. Пощадете я, тя е невинна! – подкрепи го друг глас сред тълпата. Изпод хилядите плахи сенки около безпощадната гилотина се показаха няколко лица. Дъждът спря, а ниско приклекналите облаци, които тихо пируваха в чест на черното правосъдие, безшумно се заизнизваха към близкия хълм.
Тълпата пламна в крясъци. Не я убивайте, вървете си! – диво ехтеше множеството. Никой не забеляза как палачите се изпариха незабелязано, докато хилядите широко отворени очи бяха вперени в дъгата на хоризонта. А гилотината мълчеше послушно.
Надеждата остана жива. Окована във вериги, немощна, но все още жива. Пак не успяха да я погубят. Тя бе спасена от онези, които я бяха предали. Сенките, които криеха лицата си.
Няма коментари:
Публикуване на коментар