Има сделка!

3 часа и 9 минути сутринта.

Чаша топъл портокалов сок, престоял няколко часа и придобил вкус на пот от разгонен язовец. Прашен монитор, който ме гледа тъжно и се чуди за чий к*р стоя по нощите и се опитвам да измисля нещо умно. Тори Еймъс, която стене пред едно пиано и опъва нервите на двете уморени тонколони... И един глупак, който се е заел със задачата да създаде свой блог.

Така е модерно сега. Трябва да имам блог. Място, където да изливам мислите си и да разтоварвам пренатоварения си и подложен на безумен стрес мозък. Една страничка някъде ‘по жицата’, където любопитният нощен блудник ще завре нос и ще се опита да намери причина да ми прати ‘покана за приятелство’.

Фейсбук профил, блог, регистрация в gepime, поща в abv... Това е моята легитимация днес – 2010 години след Христа. Не ми трябва паспорт или лична карта. Щом имам профил, блог и имейл – светът е мой. И обратното. Без тези жизненоважни атрибути – аз съм само сянка. Същество без лице, което пребивава в реалния свят, но не съществува.

3 часа и 29 минути.

Портокаловият сок вече отстъпва място на чаша червен ром с лед. Мониторът светка злобно в очите ми в отчаян опит да ме накара да направя като нормалните хора – да се завлека към леглото, да прегърна възглавницата, да помечтая за печалба от ‘Сделка или не?’ Само като си представя мазната прегръдка на Румен Луканов, който, плюейки срещу камерата, ми крещи, че съм спечелил 100 000 лева...

Няма сделка! Трябва блог да се пише – вие какво знаете. Всички вече имат блогове, само аз пак съм се заплеснал някъде. Ще стоя тук, ако трябва до утре вечерта, но ще поустна нещо.

За какво да пиша, мамка му? What’s on your mind? (Какво ти е в главата?) – пита белият лист в Word. В главата ми е болница! – трябва да отговоря, ако искам да съм честен пред жадния за пиксели ненормалник, който по някаква случайност е попаднал в този блог.

Главата ми е болница! – написано с големи букви. Така че да се вижда от километри.

4 часа и 6 минути.

Бутилката ром е наполовина! По чашата личат мазните отпечатъци от чевръстите ми пръсти, блудстващи с клавиатурата. Мониторът предпазливо ми намига, предусещайки намерението ми да го фрасна в изблик на ярост и да си легна най-после.

Но не! Все пак трябва да напиша поне два смислени реда в този емблематичен първи поустинг. Нещо, което да хвърля в огромната ненаситна паст на ‘Негово Величество’ блогъра.

4 часа и 24 минути.

Ромът е история. Мониторът ми се смее - спокоен, защото в това желирано състояние не мога да му причиня нищо освен да го почистя от праха с дъха си на алкохол. Напих се.

И този път ще се предам... Има сделка, Румене! Идвам да ти се хвърля в прегръдките. Дай си ми парите...