Понеделник следобед

Седнах на тротоара, до изхода на метрото и започнах да наблюдавам хората. Беше понеделник, 5 следобед – доста натоварено време, в което народът масово напуска четирите бели стени и лакомо поглъща лъчите на умореното лятно слънце.

В поизгорялата от жега картинка блеснаха чифт лъскави очила. Огромни слънчеви очила с формата на два телевизора, деликатно намекващи, че не са какви да е, а Армани за 300 лева. Под очилата – дребна бабка с присвити от злоба устни крачеше важно под сянката на високото си самочувствие. Типичната столична бабка-аристократка, собственичка на няколко имота в центъра на София и жадно смучеща пари от наеми. Най-вероятно току що бе прибрала поредната хилядарка, бе пийнала следобедното си кафенце с приятелките и вече бързаше към вкъщи, за да не изпусне поредния епизод на ‘Листопад’. Бабата бе толкова впечатляваща, че направо забравих за дребната болонка, която щъкаше в краката й. С такава стопанка до себе си, кучето очевидно бе загърбило комплексите си от дребния ръст и високомерно подмина няколкото помияра, които душеха останките от един сандвич Макдоналдс.

Мисълта ми все още бе пленена от шармантното бабе, когато хоризонтът притъмня. Останах в сянката на нещо голямо, което сумтеше и приближаваше бавно към мен. Младеж на около 25 години с тяло като локомотив. Типичен сельо. Дълбоко изрязан потник, за да се вижда златният ланец и мускулите, които бълваха на талази изпод крехката материя. Широко долнище на анцуг – от тези, които бяха модерни преди 10 години. И маркови, скъпи джапанки, прискърцващи под тежестта на туловището. Минавайки покрай мен, младежът изплю дъвката, която вероятно бе подмятал из устата си, докато блъска във фитнес залата и с тежка гъзарска стъпка се изгуби в маранята.

Отнякъде дойде едно такси. Както си седях мързеливо на тротоара, до мен щръкнаха два кола. Погледнах учудено – двете кокили всъщност бяха краката на едно момиче, което фино се беше измъкнало от таксито. Не посмях да предположа на колко години е. Вероятно беше на не повече от 16, но с грима по лицето си гонеше трийсетака.

Кокилите, които чевръсто потропваха около мен на високите си токчета носеха убийствено голям товар – поне 10 кила силикон, минимум 3 кила грим и 2 литра парфюм. Толкова силен парфюм, че вероятно се усещаше на километри. Какичката извади тънка и дълга цигара, неловко опитвайки се да задейства запалка с острите си маникюри. Уви. Тези маникюри с формата на скалпели по-скоро биха извадили очите на каката, отколкото да и запалят цигарата. Кокилите се отдалечиха бързо, оставяйки зад себе си облак тютюнев дим и аромат, който вероятно щеше да се усеща на това място и следващата година.

Замахнах да изгоня една пчела, която по някаква причина обикаляше около главата ми, когато покрай мен тихичко премина едно подобие на човек. Възраст около 40 години. Най-вероятно счетоводител от нисък ранг в някоя фирма наоколо. Евтини панталони, купени за десетина лева от Илиянци. Карирана ризка, под която се виждаше бял потник. И разбира се, плетени обувчици, внимателно пазени вече 3 години.

Типичен представител на нормалните хора. Или по-скоро онези, които смятат себе си за нормални. За които животът се ограничава до една жена, една кола, една сигурна работа, две деца и двустаен апартамент в Надежда. През дебелите си очила този човечец виждаше единствено часовника на стената, който ритмично отброява времето до края на работния ден. В главата му цял ден стои печеното пиленце с картофки, което жената е сготвила за вечеря.

Счетоводителчето се изсули така, както се беше появило. А аз в този момент осъзнах, че докато главата ми беше заета с него, няколко тлъсти комара вече почти привършваха сатанинското си пиршество по ръцете ми.