Засадиха ме в малка кокетна саксийка. Това беше моето скромно глинено жилище, в което прекарах цялото си детство. Светът за мен се ограничаваше в около 100 квадратни сантиментра, които делях с още няколко семенца. Те, разбира се, не покълнаха. Оцелях само аз, защото им изсмуках всичката вода.
Сложиха саксията на перваза, откъдето имах невероятна гледка към спалнята със синята завивка. Помня всичко... Вечер заспивах с влажните охкания на жената, която пъшкаше под неговото тяло. Жалко, че винаги го правеха на тъмно. Нищо не виждах, но с трепет си представях как един ден при мен ще дойде млада красива пчеличка и страстно ще впие от моите сокове. Ще ме опраши с нежните си крачка, отнемайки зелената ми девственост. Ох, какви спомени...
След това се появи онова същество. Резултатът от нощните стенания. Детето. Малко злобно създание, пълзящо навсякъде. Добре, че первазът беше нависоко и невръстната гад не можеше да наруши моя покой. След появяването на детето нощните ми бдения спряха. Вече никой не ми пречеше да заспивам. Скука, пълна скука! Тези хора не бяха ли чували за контрацептиви?
Пет години по-късно, един хубав слънчев ден, плодът на човешките страсти посегна към мен и бутна глинената ми саксийка. Тя се пръсна с трясък, а аз се озовах в краката на стъписаното дете. Помощ! – това щях да изкрещя, ако можех да издам някакъв звук. Уви, не можех... Затова пък детето нададе кански писък, който уплаши дори двете мухи, които дебнеха на малката балконска масичка за някоя бучка захар. Дойде майката, извъртя на малкото животинче два силни шамара и го изрита в стаята. А мен ме сложиха в една стара и пробита зелена саксия – бивш дом на покойния ми приятел Фикуса. Лека му пръст...
Всъщност новата квартира беше по-широка и по-удобна. Порастнах и можех да надничам към улицата. Цветчетата ми сластно приканваха пчеличките да се облекчават от време на време при мен. Всяка пролет ми отнемаха девствеността... А малките гадинки бяха толкова перверзни! Особено дебелите земни пчели с месестите крачка. Още настръхвам като си спомня как палаво се търкаляха из цветовете и смучеха с наслада лигите ми...
Порастнах аз, порастна и детето. Какво ти дете, направо напаст! Денем пушеше цигари на балкона и гасеше фасовете в моята саксия. Да не би майка му и баща му да ги намерят... А като стана на седемнайсет, с цялата си наглост, ми доведе съквартирант – засади малък стрък марихуана, който за отрицателно време се издигна две глави над мен. Е, признавам си, покрай него и аз намазах. Пъпчивото тийнейджърче поливаше саксията всеки ден. Преди това пиех вода веднъж месечно – когато бабата идваше от село и се сещаше, че и аз имах нужда от водичка.
Иначе мъжът и жената май не ме обичаха много. Когато се напиеха и се скараха – все към мен посягаха. Заедно със саксията съм летял няколко пъти из стаята – ту към главата на мъжа, ту в обратната посока. После ме събираха и ме поставяха отново на пост на балкона. И така до следващия пиянски запой...
Имах си един верен приятел – сивия гълъб от покрива. Когато нямаше никой вкъщи, той кацаше на ръба на саксията и ме тореше обилно с остатъците от своята закуска... Направо бях в рая...
Спомени, спомени. Като се сетя, листата ми настръхват... Не че останаха много листа по мен - оранжевият котарак изяде всичко. Мразя го това животно! Ако бях бодлив кактус, щях да му смажа лукавата усмивка.
Това е то. Живот като на кино. Най-накрая ме изхвърлиха. На мое място сега засадиха някаква японска роза. Била много хубава, казват... Дрън-дрън! Оранжевото чудвище скоро ще я препикае и ще й види сметката.
Няма коментари:
Публикуване на коментар