Метална любов

Той беше голям, здрав и лъскав болт. От най-добрата стомана. С фина, току що изписана резба и покритие от цинк. Открояваше се в кутията за инструменти сред останалите болтчета, всяко от които отчаяно се бореше да подаде главичка и да съблазни някоя отвертка.

Тя беше красавицата от съседното отделение в кутията. Елегантна стоманена гайка. Ръбчетата й бяха девствени - все още нито един гаечен ключ не бе осквернил лъскавото й цинково покритие. Ни един болт не бе слял резбата си с нейната. Свенлива като пролетна роса, чиста като планински ручей. Старите гайки и шайби злобно й завиждаха, но ръждата така ги бе набраздила, че те едва ли някога вече щяха да докоснат снагата на някой снажен болт.

Легнал сред стотиците винтове и видийки, болтът гледаше през полупрозрачния капак на кутията и мечтаеше да намери гайката на сърцето си. И да се слее с нея във вечния съюз на любовта. Чак докато ръждата ги раздели! Гайката също предчувстваше края на своята самота. Голямата празнина в средата й щеше да бъде изпълнена от здравото тяло на нейния стоманен избраник.

Те бяха създадени един за друг. Разделени в две съседни отделения на кутията за инструменти, болтът и гайката бяха обречени да бъдат едно цяло. Шести размер, единствени в кутията. Никой не можеше да раздели пътищата им.

Дойде денят, който и двамата чакаха още от времето, когато отчаяно стояха затворени в един метален шкаф в Практикер! Болтът и гайката най-после щяха да сключат своята вечна метална дружба.

Монтираха ги в нов външен асансьор, който пълзеше безшумно по модерен търговски център и се издигаше на цели седемнайсет етажа. Два гаечни ключа завиха здраво младоженците един към друг и ги притиснаха страстно с красива шайба. Влюбените гълъбчета бяха намазани с пресен грез, който зорко пазеше непорочната им любов и държеше ръждата настрани.

Младата двойка летеше всеки ден по стотици пъти към небосвода и после падаше скоростно към земята. Те бяха щастливи - обичаха се и гледаха света с усмивка.

Понеделник следобед

Седнах на тротоара, до изхода на метрото и започнах да наблюдавам хората. Беше понеделник, 5 следобед – доста натоварено време, в което народът масово напуска четирите бели стени и лакомо поглъща лъчите на умореното лятно слънце.

В поизгорялата от жега картинка блеснаха чифт лъскави очила. Огромни слънчеви очила с формата на два телевизора, деликатно намекващи, че не са какви да е, а Армани за 300 лева. Под очилата – дребна бабка с присвити от злоба устни крачеше важно под сянката на високото си самочувствие. Типичната столична бабка-аристократка, собственичка на няколко имота в центъра на София и жадно смучеща пари от наеми. Най-вероятно току що бе прибрала поредната хилядарка, бе пийнала следобедното си кафенце с приятелките и вече бързаше към вкъщи, за да не изпусне поредния епизод на ‘Листопад’. Бабата бе толкова впечатляваща, че направо забравих за дребната болонка, която щъкаше в краката й. С такава стопанка до себе си, кучето очевидно бе загърбило комплексите си от дребния ръст и високомерно подмина няколкото помияра, които душеха останките от един сандвич Макдоналдс.

Мисълта ми все още бе пленена от шармантното бабе, когато хоризонтът притъмня. Останах в сянката на нещо голямо, което сумтеше и приближаваше бавно към мен. Младеж на около 25 години с тяло като локомотив. Типичен сельо. Дълбоко изрязан потник, за да се вижда златният ланец и мускулите, които бълваха на талази изпод крехката материя. Широко долнище на анцуг – от тези, които бяха модерни преди 10 години. И маркови, скъпи джапанки, прискърцващи под тежестта на туловището. Минавайки покрай мен, младежът изплю дъвката, която вероятно бе подмятал из устата си, докато блъска във фитнес залата и с тежка гъзарска стъпка се изгуби в маранята.

Отнякъде дойде едно такси. Както си седях мързеливо на тротоара, до мен щръкнаха два кола. Погледнах учудено – двете кокили всъщност бяха краката на едно момиче, което фино се беше измъкнало от таксито. Не посмях да предположа на колко години е. Вероятно беше на не повече от 16, но с грима по лицето си гонеше трийсетака.

Кокилите, които чевръсто потропваха около мен на високите си токчета носеха убийствено голям товар – поне 10 кила силикон, минимум 3 кила грим и 2 литра парфюм. Толкова силен парфюм, че вероятно се усещаше на километри. Какичката извади тънка и дълга цигара, неловко опитвайки се да задейства запалка с острите си маникюри. Уви. Тези маникюри с формата на скалпели по-скоро биха извадили очите на каката, отколкото да и запалят цигарата. Кокилите се отдалечиха бързо, оставяйки зад себе си облак тютюнев дим и аромат, който вероятно щеше да се усеща на това място и следващата година.

Замахнах да изгоня една пчела, която по някаква причина обикаляше около главата ми, когато покрай мен тихичко премина едно подобие на човек. Възраст около 40 години. Най-вероятно счетоводител от нисък ранг в някоя фирма наоколо. Евтини панталони, купени за десетина лева от Илиянци. Карирана ризка, под която се виждаше бял потник. И разбира се, плетени обувчици, внимателно пазени вече 3 години.

Типичен представител на нормалните хора. Или по-скоро онези, които смятат себе си за нормални. За които животът се ограничава до една жена, една кола, една сигурна работа, две деца и двустаен апартамент в Надежда. През дебелите си очила този човечец виждаше единствено часовника на стената, който ритмично отброява времето до края на работния ден. В главата му цял ден стои печеното пиленце с картофки, което жената е сготвила за вечеря.

Счетоводителчето се изсули така, както се беше появило. А аз в този момент осъзнах, че докато главата ми беше заета с него, няколко тлъсти комара вече почти привършваха сатанинското си пиршество по ръцете ми.

Приятелка

Имам си една приятелка. Не е кой знае каква красавица. Симпатична, усмихната, облечена във всички цветове на дъгата, но иначе такава една дребничка, невзрачна, мълчалива. Никога не ми е казала нито дума. Тя не говори, а действа. А бе истински приятел отвсякъде.

Винаги е с мен. Никога не се раделям с нея. Водя я по магазините, с нея ходя на почивка... Особено при по-специални случаи, присъствието й е от решаващо значение. Покажа ли я, всички ме гледат с уважение. Лицето й за мен е като широко отворена порта към света.

Неразделни сме с нея! Тя не обича публичността. През повечето време се крие. Дребничка е, завира се по джобовете ми, из чантата. Обожава да си лежи на топло в протфейла до банкнотите.

Не мога да живея без моята най-добра приятелка! Само като пипна пластичната й фигура и усетя нежния пластмасов релеф – получавам оргазъм. А и тя ме обича. На лицето си е татуирала моето име, а в магнитния си колан на кръста е закодирала цялата ми лична информация.

И както често става с приятелите – моята най-добра дружка ме закопа! Така подло ме излъга, че едвам не отидох в затвора. Търсят ме някакви съдия-изпълнители, звънят ми от разни банки. Ще ми вземели всичко, ще ми пратели мутри... Ужас! И всичко това – заради моята най-добра приятелка. Заби ми такъв нож в гърба, че сега ще плащам поне 10 години.

Така е – казват ми хората – като си се залюбил с тая твоя кредитна карта...

Внимание хард диск. Хапе!

Ухапа ме един хард диск. Доста злобен – от тези външните, безпризорните - които скитат по улиците на глутници. Чудя се, защо не ги прибират някъде, а ги оставят на свобода да тормозят случайни минувачи като мен.

Както се прибирах от офиса към нас онази вечер, гадинката ме издебна иззад едно дърво и ми се нахвърли. Захапа ме за крака и докато се усетя какво става, крайникът ми заприлича на бучка френско сирене. А хард диск като захапе – не пуска. Челюстите му са като на булдог – хванат ли мръвка, заключват се и държат, докато не отхапят.

Досега са ме хапали какви ли не флашки, но те са бял кахър. Не боли толкова – флашките са дребни и почти безвредни. Най-много някой вирус да ти докарат, но някакси се преживява. Ъпдейтваш си антивирусната и си готов. Но с хард дисковете е опасно. Напоследък обикалят навсякъде. И все едни такива нервни, озлобени. Просто не знаеш в кой момент ще ти скочат...

Хора, не оставяйте хард дисковете си безпризорни на улицата! И като ги извеждате на разходка, слагайте им намордници.

Цвете

Засадиха ме в малка кокетна саксийка. Това беше моето скромно глинено жилище, в което прекарах цялото си детство. Светът за мен се ограничаваше в около 100 квадратни сантиментра, които делях с още няколко семенца. Те, разбира се, не покълнаха. Оцелях само аз, защото им изсмуках всичката вода.

Сложиха саксията на перваза, откъдето имах невероятна гледка към спалнята със синята завивка. Помня всичко... Вечер заспивах с влажните охкания на жената, която пъшкаше под неговото тяло. Жалко, че винаги го правеха на тъмно. Нищо не виждах, но с трепет си представях как един ден при мен ще дойде млада красива пчеличка и страстно ще впие от моите сокове. Ще ме опраши с нежните си крачка, отнемайки зелената ми девственост. Ох, какви спомени...

След това се появи онова същество. Резултатът от нощните стенания. Детето. Малко злобно създание, пълзящо навсякъде. Добре, че первазът беше нависоко и невръстната гад не можеше да наруши моя покой. След появяването на детето нощните ми бдения спряха. Вече никой не ми пречеше да заспивам. Скука, пълна скука! Тези хора не бяха ли чували за контрацептиви?

Пет години по-късно, един хубав слънчев ден, плодът на човешките страсти посегна към мен и бутна глинената ми саксийка. Тя се пръсна с трясък, а аз се озовах в краката на стъписаното дете. Помощ! – това щях да изкрещя, ако можех да издам някакъв звук. Уви, не можех... Затова пък детето нададе кански писък, който уплаши дори двете мухи, които дебнеха на малката балконска масичка за някоя бучка захар. Дойде майката, извъртя на малкото животинче два силни шамара и го изрита в стаята. А мен ме сложиха в една стара и пробита зелена саксия – бивш дом на покойния ми приятел Фикуса. Лека му пръст...

Всъщност новата квартира беше по-широка и по-удобна. Порастнах и можех да надничам към улицата. Цветчетата ми сластно приканваха пчеличките да се облекчават от време на време при мен. Всяка пролет ми отнемаха девствеността... А малките гадинки бяха толкова перверзни! Особено дебелите земни пчели с месестите крачка. Още настръхвам като си спомня как палаво се търкаляха из цветовете и смучеха с наслада лигите ми...

Порастнах аз, порастна и детето. Какво ти дете, направо напаст! Денем пушеше цигари на балкона и гасеше фасовете в моята саксия. Да не би майка му и баща му да ги намерят... А като стана на седемнайсет, с цялата си наглост, ми доведе съквартирант – засади малък стрък марихуана, който за отрицателно време се издигна две глави над мен. Е, признавам си, покрай него и аз намазах. Пъпчивото тийнейджърче поливаше саксията всеки ден. Преди това пиех вода веднъж месечно – когато бабата идваше от село и се сещаше, че и аз имах нужда от водичка.

Иначе мъжът и жената май не ме обичаха много. Когато се напиеха и се скараха – все към мен посягаха. Заедно със саксията съм летял няколко пъти из стаята – ту към главата на мъжа, ту в обратната посока. После ме събираха и ме поставяха отново на пост на балкона. И така до следващия пиянски запой...

Имах си един верен приятел – сивия гълъб от покрива. Когато нямаше никой вкъщи, той кацаше на ръба на саксията и ме тореше обилно с остатъците от своята закуска... Направо бях в рая...

Спомени, спомени. Като се сетя, листата ми настръхват... Не че останаха много листа по мен - оранжевият котарак изяде всичко. Мразя го това животно! Ако бях бодлив кактус, щях да му смажа лукавата усмивка.

Това е то. Живот като на кино. Най-накрая ме изхвърлиха. На мое място сега засадиха някаква японска роза. Била много хубава, казват... Дрън-дрън! Оранжевото чудвище скоро ще я препикае и ще й види сметката.

Една цигара време

Цял един живот може да бъде събран в една цигара време. За тези пет минути можеш да направиш това, което друг не би свършил и за петдесет години. Когато се изправиш пред бездната – не скачай. Имаш една цигара време, за да разбереш, че отчаянието лукаво те подвежда към ръба.

Една цигара време е решението и на най-трудната задача. Точно колкото да разбереш, че сложната ситуация, в която си се забъркал, всъщност е много проста. И че изход има, и то не само един... Една цигара време спасява живот. Една цигара време взима живот. Една цигара време е цената на трезвия избор. В една цигара време се обобщава всичко, за което живееш. Всичко, което искаш. Всичко, от което се плашиш. И всичко, което те обвързва...

Колкото и да бързаш – помни, че винаги имаш една цигара време. Това е твоята неприкосновена територия за размисъл и никой не може да ти я отнеме.

Един лабиринт с ясно начертан път, който досега постоянно е убягвал от погледа ти. Празна бяла стая с една ярко червена роза, която по някаква причина не си видял... Огледалото с твоя истински образ. Твоят съкровен свят. Всичко онова, което си пропуснал е тук и те чака. Имаш точно една цигара време да си го върнеш...

Ако някога се окажеш на ръба и имаш право на последно желание – нека то да е просто една цигара време.

Колко е една цигара време? Пет минути, пет часа, пет години... Сам решаваш. В една цигара време можеш да побереш всичко – цялото си щастие, всичките си проблеми, всичките си комплекси, всичките си приятели, целия си живот, цялата Вселена.

Написах това точно за една цигара време... А ти имаш една цигара време, за да го разбереш...

Нейно Величество Копирната машина

Добре дошли в офиса. Големият офис! Белият ковчег на хората с белите якички. Там, където цари бяла тишина, осквернена единствено от глухия рев на Нейно Величество Копирната машина.

Всеки, докоснал се до това свещено място, няма как да не остане заслепен от силната божествена светлина, обливаща белия рай. Голям бял стенен часовник чинно отброява всяка стъпка на белите якички, пълзящи като мравки около огромната копирна машина и мълчаливо подреждащи лист след лист.

Като по закон белите якички се явяват да докладват на Нейно Величество всичко, което се случва в техния бял и лишен от емоции свят. Проект след проект, доклад след доклад, таблица след таблица. Нейно Величество е ненаситна. Тя иска да знае всичко – дори и най-съкровените тайни на всяка една от послушните бели якички. Любовни писма, данъчни декларации, брачни договори - нищо не убягва от погледа на лакомия бял титан.

Царството на Нейно Величество е подчинено на реда и шаблона. Всеки ход на белите якички е изчислен, премерен и одобрен от поне две инстанции. Никой не си позволява да оспорва култа към копието. Оригиналите са абсолютно забранени, тъй като поставят под въпрос цялата идеология на Нейно Величество Копирната машина. Ако някоя заблудена бяла якичка случайно направи нещо оригинално, то се анатемосва и изгаря ритуално. За назидание на всички останали смутени бели якички, провиненият публично се наказва. 3 дни затвор в тонер касетата!

Черната тонер касета. Най-страшното наказание в бялото царстство на офиса. Кошмар за всяка бяла якичка. И най-смелите внимават случайно да не направят нещо оригинално, за да не попаднат в тъмната бездна и да бъдат посипани с черен графитен прах.

Но един ден токът ненадейно спря, а Нейно Величество Копирната машина замлъкна сред купчина бели листи, обсипана със собствения си графитен тонер.