29.04.10 г.

Идиот



Днес ми заявиха, че съм бил идиот. И не само. Бил съм, моля ти се, ненормален идиот... А бе направо цял кретен, както се казва. Какво да отговориш на подобно обвинение? Гледах кретенски тъпо известно време, за да осъзная идиотията си и накрая се захилих като един абсолютен идиот. От тези, най-ненормалните...

Не съм се бил съобразявал с общоприетите правила. Че как ще се съобразявам с нещо, което противоречи на всичките ми разбирания и принципи? Не става! Точка! По-добре да нося титлата ‘Идиот’, отколкото лицемерно да кимам в знак на съгласие и да живея по правила, които ме тормозят. Може да съм идиот, но поне ще съм свободен идиот!

Трябвало съм да погледна на нещата от друга гледна точка. По-глобално. Е, извинявайте много! На една глупост, колкото и глобално да гледаш – тя си остава глупост. Дори повече – тя се превръща в глобална глупост, която всички приемат, само защото някой я е провъзгласил за ‘общовалидно правило’.

Пълен абсурд! Търпение съм трябвало да проявя... Моля? А, не! Стига с търпението. Тази приказка съм я слушал вече. Не искам да търпя! Предпочитам да съм идиот, обаче да не се примирявам.

Всъщност не е толкова зле... Аз съм вече идиот. Усмихнат, свободен идиот. Дебил, кретен, ненормалник... От утре слагам една табела на врата си ‘Аз съм идиот, не ме занимавайте с глупости!’ и тръгвам гордо по улицата...

27.04.10 г.

Не я убивайте!



Мрачен дъждовен следобед. Черни облаци, ядосани на гневната тълпа, трещят злобно минути преди да излеят яростта си върху изтормозената земя. На мястото на екзекуцията са се събрали стотици, хиляди...

Палачи без лица, облечени в черни раса сноват около лъскава гилотина, издигаща смело снага към небесата. Острие, готово да убива безмилостно. Лъскава машина, лишена от чувство и подвластна единствено на голата ръка на екзекутора.

Тишина. Дяволска тишина, която покрива всичко, освен бездомните псета, страдалчески виещи под дъжда на отчаянието.

Не я убивайте! – рязко наруши смъртния покой детски вик. Пощадете я, тя е невинна! – подкрепи го друг глас сред тълпата. Изпод хилядите плахи сенки около безпощадната гилотина се показаха няколко лица. Дъждът спря, а ниско приклекналите облаци, които тихо пируваха в чест на черното правосъдие, безшумно се заизнизваха към близкия хълм.

Тълпата пламна в крясъци. Не я убивайте, вървете си! – диво ехтеше множеството. Никой не забеляза как палачите се изпариха незабелязано, докато хилядите широко отворени очи бяха вперени в дъгата на хоризонта. А гилотината мълчеше послушно.

Надеждата остана жива. Окована във вериги, немощна, но все още жива. Пак не успяха да я погубят. Тя бе спасена от онези, които я бяха предали. Сенките, които криеха лицата си.

Говори!



Говори! Дори и да ти се мълчи – говори! Силно и високо, защото имаш какво да кажеш на хората около теб. Крещи силно, викай! На този свят все ще се намери някой, който да те чуе. Ако не друг – то със сигурност тишината ще ти отговори. Тишината е най-верният слушател. Но не позволявай да ти бъде спътник в живота.

Говори сега, защото утре вече ще е късно. Няма да те има и това, което си искал да кажеш, ще го каже някой друг. Така или иначе всички си го мислят, но малцина имат смелостта да го кажат. Хайде наруши мълчанието, изправи се и издекламирай репертоара си.

Питай, коментирай, заяждай се, шегувай се. Само недей да ми мълчиш като пукал! Такива като теб, които вечно мълчат, имат най-много неща за казване. Време е да изплюеш камъчето! Природата те е дарила с език, мой човек! Ползвай го и за говорене от време на време!

Говори смело. Дори и да си сигурен, че ще кажеш най-великата глупост, по-добре я кажи, отколкото да я носиш цял живот със себе си. Излишна тежест. Само се замисли на тази Земя колко неизказани неща има. Болка, несправедливост, проблеми, злоба, завист... Не ги архивирай отново в малката си главичка, а ги извади наяве.

Много хора са загинали, заради своите приказки, но - вярвай ми – далеч повече са гушнали букета, заради мълчанието си.

Не ми тракай нервно с пръсти по масата! И не пали цигара точно сега! Ще вземеш да пукнеш и ще погребеш това, което щеше да ми казваш...

Дали ще те разберем? Хайде сега подробности... Кой кого разбира правилно в днешно време? Ти си кажи, пък ще видим...

26.04.10 г.

Цеца Хубавеца

По-тежка от статуята на Ленин на мегдана, по-мустаката от Милко Калайджиев, по-брадата от владиката, с гърди по-големи и от бомбите на Преслава – това бе тя. Нашата ненадмината и неповторима Цеца. Всеобщата тръпка в селската кръчма. Цеца Клисурска или известната в цялата околия – Цеца Хубавеца.

Преди бомбастичния си дебют в селския хоремаг, леля Цурка продаваше дини и подслаждаше живота на селото в летните жеги. Всички помнеха как щерката на Митьо Курнишона бодро копаше бостана до реката, завещан от нейния дядо – Дечо Мечката. Миризмата на потните й телеса се носеше като радиоактивен облак през долината чак до съседното село. А лятото, когато дините налееха, леля Цурка хващаше каруцата и още рано заранта огласяше мегдана. Цял ден тя продаваше дини - подхвърляше ги с великанските си ръце като броеница в ръцете на турски ходжа.

Едно лято виден фотограф от града дойде да снима леля Цурка за вестника. Герой на труда, казват, била. Неуморна труженичка, пример за младите моми. Цеца излезе на първа страница с шарената забрадка на баба си, китка зюмбюл зад ухото и елегантна синя престилка с дълбоко деколте, под което надничаха най-сочните дини в нейния потен бостан.

В селото я кръстиха ‘Хубавеца’ заради дядо Пецо Парцуцата. Като излезе вестникът, бившият партизанин взел един брой и влетял в кръчмата. Вижте какъв убавец са снимали тук бре. Тоя беше у мойта рота през войната – крещал дядо Пецо, заблуден от засукания мустак на Цеца, ярко констрастиращ на първата страница на вестника като разлято петно печатарски туш. Оттогава леля Цурка носеше героично прозвището ‘Хубавеца’.

Цеца Хубавеца беше пищна мома. Като се изправеше по изгрев слънце на нивата, сянката й закриваше слънцето над цялата долина. Докато другите девойки носеха малки менчета с вода от големия кладенец до гробищата, Цеца нарамваше цяло буре.

Всеки последен петък на месеца в селото беше празник за мъжете. Кръчмата беше пуста – мъжете имаха много по-важна работа. Наредени до бодливия плет зад черквата, те изпъваха вратове и надничаха любопитно. Дори пъдарят на селския казан оставяше ракията да капе и се заклатушваше към цецината къща.

Цеца се къпеше! Гола на калдъръма пред къщата си, Цеца Хубавеца се просваше като тюлен и поливаше сочните си телеса с вода. Притворила очи в пристъп на блаженство, тя стенеше като разгонен носорог, приплъзвайки мазния домашен сапун от набъбналите гръдни хълмове чак до дълбоката и непристъпна джунгла, простираща се между двете й бедра.

Цеца Хубавеца обичаше да се весели. След като лани мъжа й я остави заради една млада фуста от Влашко, Цеца стана вечното присъствие в кръчмата. Заради нея чичо Ваньо, който държеше селския хоремаг, купи цветен телевизор. Всяка вечер той пускаше ‘Планета’, а Цеца Хубавеца захвърляше сукмана си и тресеше пищна снага пред смаяните старци. Откакто нощем над село ехтеше боботенето на този самороден талант, къщата на вуйна Пена в съседство се напука. Казват, че някакво свлачище се било активирало, но Пена и до ден днешен вероятно кълне гласовитата си съседка.

Мъжемелачка си беше Цеца Хубавеца. Колко мъже минаха през скърцащия одър, останал й наследство от дядо Дечо. И повечето оцеляха. Малцина обаче така и не успяха да разкажат нощните си патила с жената-мечта за всеки ерген в околията. Жеко Важния, който се славеше като селския Робърт Де Ниро, се хванал на бас с бай Минчо, че щял да клати Цеца Хубавеца като черковна камбана на Великден. След обилен запой, една нощ милият се оказал на одъра под сланинестите мощи на Цеца. След кратка креватна схватка гредите на пода немощно изпукали и двамата пропаднали в кочината. Цеца оцеляла, но Жеко Важния издъхнал.

Цеца Хубавеца е гордостта на селото. Затова сега всички чакат с нетърпение тя да влезе в къщата на 'Биг Брадър Фемили' заедно с чичо Ваньо. Двамата се венчаха миналия петък след като Цеца за пореден път събра селските пръчове до бодливия плет край къщата си. Говори се, че чичо Ваньо е съученик с Митьо Пайнера и скоро Цеца Хубавеца ще мери гърди с другите певачки по 'Планета'.

23.04.10 г.

Господин Никой



Днес пак го видях. Както винаги – в гръб, без лице. Той никога не показва лицето си. Ако ли пък успееш да го зърнеш, то обикновено е покрито с омайна маска. Страх го е да не би някой да го разпознае и да разкрие истинските му намерения.

Той винаги крои нещо. В главата му се подрежда поредната опасна стратегия. Ще мине през трупове, за да постигне своето. Завидна амбиция на велик завоевател, готов да покорява душа след душа.

Той е опасен. Успехите му са осеяни с кръв, предателство и безброй погребани съдби. Той е опасен, защото е твой приятел. Гледа те и се усмихва невинно. Гали те нежно и те обсипва с най-благите думи. Зад гърба си обаче, той държи остър нож. Оръжие, което безскрупулно ще забие веднага щом отвърнеш поглед встрани.

Той е винаги наоколо. Следи те, а в главата му тиктака бомбата на неговите пет минути слава. Моментът, в който той ще тържествува над твоето безсилие.

Някой го наричат лъжец, за други е предател, за трети пък е пример за подражание. Той е просто господин Никой и те чака зад ъгъла. Пази се!

22.04.10 г.

Аромат



Усещам странен аромат. Колкото познат и присъщ, толкова недостижим и далечен. Мирис, който бях забравил или по-скоро затрупал с папки, проекти, договори, срещи с хора, обременени от живота и слепи роби на реалността.

Аромат, който се ражда с първите пролетни глухарчета и излита с последните есенни минзухари. Онзи мирис, който преди години ме обладаваше всеки път, когато берях билки в Балкана. Ароматът на високите липи и горските теменужки. Трепетът на дивите ягоди, надничащи изпод листата на горската папрат.

Онзи порив на априлския вятър, който събужда сивите гълъби пред Народния театър в София и белите гларуси по плажа в Бургас. Ароматът на тишината, покоя и шепота на септемврийското море, уморено от крясъците на туристите.

Много познат мирис. Спомен, който ме кара да потрепвам. Мисъл, която ме прави по-смел и по-решителен. Идея, която ври в мен и ме пълни с енергия. Алкохол, от който ми падат заръжките. Приятел, който ми подава ръка...

Кафе рано сутрин, цигара след секс, парфюм на любим човек, студена бира на плажа, топъл чай след ски, вино на сватба, ракия на погребение, изгорели газове след излитащ самолет?

Аромат, познат на всички, и непонятен за никого. Гняв, изпълнил сетивата на роба, изправен пред господаря си. Миризма, свалила правителства, породила войни и родила нови светове.

Мирис, от който се страхуват тези, които никога не са го усещали. Вятър, който руши правила. Буря, която изкоренява предразсъдъци. Ураган със силата да затрие дори човечеството.

Усещам странен аромат. Това, което рано или късно надушва всеки друг роб на реалността като мен.

Усещам мириса на свободата!

19.04.10 г.

Дисекция



Хванах сръчно малкия остър скалпел и направих фин разрез от основата на носа си до онази издутина отзад на врата, чието име съм пропуснал в часовете по биология преди години. Перфектно. Доктор Хаус със сигурност би ми завидял за прецизното и точно рязане. Внимателно отлепих косата си заедно с кожата под нея и хоп – и пред мен се разкри цялото съдържание на моята рошава глава.

Честно казано, очаквах главата ми да е пълна с нещо. Все пак отвън не изглежда толкова куха... Но уви – вътре бе почти празно. Голямата кухина, която зейна пред мен беше пълна с тютютев дим. Очевидно 10-те години пушене са си казали думата. Мъглата оредя и откри твърде постна панорама от надежди, спомени, опасения, мечти и още много прашни картини, разхвърляни по влажните стени. Няколко уплашени въшки трескаво прибираха стадото малки гниди в ъгъла, до раклата на моята суетност. Помня, че последно имах въшки, когато бях на 12 години. Ето къде са се крили гадинките толкова време...

Трябва да се опитам да вкарам малко ред в тази бъркотия. Откъде да започна обаче?

Погледът ми попадна на десетина бидона с надпис ‘сълзи’, скрити в дъното на пещерата. Не мислех, че са толкова много. Винаги съм се смятал за хладнокръвен човек, който трудно се оставя нещо да го извади от релси. А то какво се оказа? В главата ми има достатъчно сълзи, с които да отворя бутилираща фабрика.

Зачудих се за момент дали да не изхвърля тези сълзи. Но реших, че ще е по-добре да ги оставя. Напоследък ми попадат доста филми, на които така хубаво си рева, докато чевръсто люпя тиквени семки. Защо да се лишавам от това удоволствие?

Точно срещу наредените бидони със сълзи стояха купчина стари книги, листове с лекции и дипломи. Загледах се по-внимателно. Икономика на труда, Микроикономика, Статистика, Право, Маркетинг... Хм, мислех, че отдавна съм ги затрил. Така или иначе днес не са ми нужни. Хайде на боклука!

Тук някъде трябваше да има и стар албум със снимки от моето невръстно детство... Бях сигурен, че го пазя. Първите 15 години са ми е един от най-ценните периоди в живота и затова съм ги запечатал с един руски фотоапарат ‘Смена’ – подарък от баща ми...

Албумът го няма, но затова пък съзрях огромно количество празни кутии от китайска храна и счупени бутилки ром. Около тях имаше доста фасове от цигари и трева. Вероятно от влагата, в ъгъла на този бардак беше поникнал дори свеж стрък канабис. Интересно как се е запазил в тази тъмница?

Разрових купчината с намерението да разкарам целия този боклук. Под празните бутилки обаче лъснаха десетки, стотици дискове. Сидита имам предвид. Бяха доста изподрани, но все пак на лицевата им страна личаха все още надписите ‘ММ Архив 2003’, ‘Ultra Michael Jackson’, ‘Фрактура’, ‘ММ Награди 2005’.

Ужас! Архивът на телевизия ММ. Съсипан тотално и невъзвратимо. Тук са съхранени най-хубавите ми години. Това е непростимо! Почти бях отворил един от бидоните със сълзи, когато в тъмното видях очертнията на един метален шкаф, на който някой беше сложил табелка ‘Нова телевизия’. Отворих го, а вътре – жълти листове, разпечатки на таблици, стратегии, програмни схеми и визитни картички.

Главата ми безспорно има нужда от простор! Изхвърлям шкафа... Не ми трябва! На негово място ще сложа една библиотека, на която ще наредя това, което е останало от архива на ММ.

Тъмната пещера леко се проясни. Реших да сваля черните дебели завеси, изплетени от проблеми и ядове, които спираха и малкото светлинка, идваща през прозорците откъм очите и ушите ми. Отворих широко да влезе въздух. Ето сега вече е по-светло.

Запретнах ръкави и изхвърлих всички стари семейни албуми. Повечето така или иначе бяха без снимки. Измих пода с препарат против бръчки. Смених някои от тъмните картини по стените с фотоси от улиците на Берлин, парковете на Амстердам и дворците във Виена. На една етажерка наредих всичките си нови приятели. Трябваше да ги посбутам малко, защото мястото не стигна. И накрая, от аптечката, закачена до прозореца, изхвърлих прахчетата срещу главоболие и ги замених с лъскави блистерчета ‘Табекс’.

Раклата на суетата. Тя остана. Препълнена с лакове за коса, пудри и гримове, останали от телевизионните предавания в ММ. Позабърсах всичко, но засега не ми се ще да изхвърлям нищо. След година-две може би ще се наложи да добавя и някое-друго мазило срещу оплешивяване – но дотогава има време.

Главата ми придоби доста приличен вид. Човек би казал, че в това помещение живее педантичен библиотекар на средна възраст, останал самотен, след като жена му заминала да се грижи за богата пенсионерка в Гърция.

Вече съм готов. Сега мога да вкарам последния елемент в скромната декорация на моя душевен комфорт. Една голяма стъклена саксия с красивото цвете на любовта. Много ме е страх с тези стъклени саксии. Малко невнимание и всичко рухва. А цветето на любовта не може да вирее в друг съд. Досега съм затрил няколко такива цветя. Правя, каквото правя, все се спъвам. А саксията пада гръмко и се троши в краката ми. С моите кьопави ръце трудно мога да опазя нещо толкова деликатно. Сега вече съм сигурен в себе си. Този път саксията няма да се счупи, а цветето ще живее в разкош и щастливо ще увехне някой ден, заедно с мен самия.

Във влажното помещение все още мирише на влага. Може би Мистъл Мускул (Mr. Muscle) ще ми помогне... Онзи чичко от рекламата, който замахва с ръка и всичко след него мирише на цветя. Чудно, нали? Чичкото щеше да изчисти всичко! Дори и спомените, които бяха изрисувани като стенописи по стените на главата ми. Не, в никакъв случай!

Ароматни пръчици – това е решението! Уникален ефект! Гонят всякакви миризми – от цигарен дим, до аромат на тоалетна след двудневен режим на водата. За щастие намерих пакетче от едни по-специални ароматни пръчици. Бях ги заровил отдавна дълбоко някъде под купчината празни бутилки. На пожълтялото пакетче пишеше ‘Мечти’. Запалих ги всичките десет.

Е, сега вече се живее... Чувството след подобно пролетно почистване е невероятно. Остана ми само да зашия главата си. А всъщност май по-добре да си оставя един малък отвор... Просто да влиза свеж въздух от време на време.

18.04.10 г.

Има сделка!

3 часа и 9 минути сутринта.

Чаша топъл портокалов сок, престоял няколко часа и придобил вкус на пот от разгонен язовец. Прашен монитор, който ме гледа тъжно и се чуди за чий к*р стоя по нощите и се опитвам да измисля нещо умно. Тори Еймъс, която стене пред едно пиано и опъва нервите на двете уморени тонколони... И един глупак, който се е заел със задачата да създаде свой блог.

Така е модерно сега. Трябва да имам блог. Място, където да изливам мислите си и да разтоварвам пренатоварения си и подложен на безумен стрес мозък. Една страничка някъде ‘по жицата’, където любопитният нощен блудник ще завре нос и ще се опита да намери причина да ми прати ‘покана за приятелство’.

Фейсбук профил, блог, регистрация в gepime, поща в abv... Това е моята легитимация днес – 2010 години след Христа. Не ми трябва паспорт или лична карта. Щом имам профил, блог и имейл – светът е мой. И обратното. Без тези жизненоважни атрибути – аз съм само сянка. Същество без лице, което пребивава в реалния свят, но не съществува.

3 часа и 29 минути.

Портокаловият сок вече отстъпва място на чаша червен ром с лед. Мониторът светка злобно в очите ми в отчаян опит да ме накара да направя като нормалните хора – да се завлека към леглото, да прегърна възглавницата, да помечтая за печалба от ‘Сделка или не?’ Само като си представя мазната прегръдка на Румен Луканов, който, плюейки срещу камерата, ми крещи, че съм спечелил 100 000 лева...

Няма сделка! Трябва блог да се пише – вие какво знаете. Всички вече имат блогове, само аз пак съм се заплеснал някъде. Ще стоя тук, ако трябва до утре вечерта, но ще поустна нещо.

За какво да пиша, мамка му? What’s on your mind? (Какво ти е в главата?) – пита белият лист в Word. В главата ми е болница! – трябва да отговоря, ако искам да съм честен пред жадния за пиксели ненормалник, който по някаква случайност е попаднал в този блог.

Главата ми е болница! – написано с големи букви. Така че да се вижда от километри.

4 часа и 6 минути.

Бутилката ром е наполовина! По чашата личат мазните отпечатъци от чевръстите ми пръсти, блудстващи с клавиатурата. Мониторът предпазливо ми намига, предусещайки намерението ми да го фрасна в изблик на ярост и да си легна най-после.

Но не! Все пак трябва да напиша поне два смислени реда в този емблематичен първи поустинг. Нещо, което да хвърля в огромната ненаситна паст на ‘Негово Величество’ блогъра.

4 часа и 24 минути.

Ромът е история. Мониторът ми се смее - спокоен, защото в това желирано състояние не мога да му причиня нищо освен да го почистя от праха с дъха си на алкохол. Напих се.

И този път ще се предам... Има сделка, Румене! Идвам да ти се хвърля в прегръдките. Дай си ми парите...