Теменуга Здравкова

Учителка по литература, 45-годишна, облечена в сив раиран костюм - някакво подобие на пижама, с очила, дълга прибрана коса и класическа даскалска кожена чанта. Стара мома – отдалече личи феминистката ярост, недопуснала през годините ни един мъж. Уверена педагогическа походка, характерна за онези нереализирани таланти, които цял живот са чакали своето признание. Поетеса, съчинила десетки стихотворения, които рецитира редом с класиците единствено пред смаяните погледи на своите ученици.

Светът на Теменуга Здравкова е изплетен от гоблените, които самата тя шие в дългите самотни вечери на терасата на гарсониерата си в Люлин 2. Сега тя се мъчи над една пеперуда, летяща волно над жълто слънчогледово поле. Моделът бе взела от някакво старо немско списание за гоблени. Забола поглед в слънчогледовото поле, Теменуга Здравкова следеше всеки бод на иглата. Не обръщаше внимание на красотата и на свободата, които изпълваха картината с пеперудата. Не виждаше дълбочината на синьото небе, което се губеше в далечния планински връх. Теменуга Здравкова бе вперила изпитателните си учителски очи в квадратчетата на модела. Зад фините конци, които бе търсила дни наред по сергиите на Женски пазар, тя не виждаше нищо повече от охканията и ахканията, с които нейните колежки в училището щяха да я обсипят при вида на красивия пейзаж.

Какъв ли свят може да има Теменуга Здравкова? 20 години тя бе обяснявала на невръстните ученици „какво е искал да каже авторът...”, а сега погледът й се простираше не по-далеко от иглата, с която прецизно пореше ленената тъкан? Ако можеха, яркожълтите слънчогледи вероятно биха навели глави и биха се саморазшили от гоблена.

Какъв мироглед може да има човек, който през живота си, подчинен на поетичната муза, е напускал границите на София 3 пъти? Веднъж за сватбата на сестра си в Силистра, втори път – за погребението на мъжа на сестра си, пак в Силистра и трети път – на лагер с ученици в Кранево.

Теменуга Здравкова завърши пеперудата. Усърдно бе ушила и най-малкия детайл, всеки един бод бе премерен и на мястото си, в малкото квадратче на модела от списанието.

Доволна от себе си, Теменуга Здравкова легна да спи. На другия ден тя трябваше да говори пред учениците си за ‘Свободата в поезията на Христо Смирненски’. Свободата, която за Теменуга Здравкова не означаваше нищо повече от една тема от конспекта за класното по литература.

Понеделник сутрин

Безброй безчувствени кукли, заболи очи пред себе си, показват безизразните си физиономии от метрото и запълзяват безропотно към стъклено-металните си работни клетки. Напускат съскащия стоманен змей и изпълват сърцето на голямата градска машина, от която са част и която осигурява техния единствен поминък.

В тълпата те са сиви и еднакви. Сливат се в гъста еднородна маса от бради, червила, парфюми, пот, чанти, раници, торби, чадъри, телефони, очила и тук-там малко човешка плът.

Бързат! Тичат! Лицата им са обладани от страха пред часовника, който зорко и безмилостно гони 8 сутринта. В този момент за тази тълпа няма нищо по-важно от състезанието с часовника. Все едно той отброява времето до тяхната смърт.

В тихата неравна битка, в която ехти само чукането с токчета по белия мрамор, остро изквичава някой. В лудото надбягване една единица е настъпила друга. Следва глухо злобно изръмжаване, размяна на чифт звучни псувни и всичко отново е погълнато от грохота на мотрисите, скърцането на изнемощелия ескалатор и всеобщото сутрешно сумтене, кашляне и хращене.

Стоманените гъсеници се изсипват по точен график една след друга в обляната от бяла луминисцентна светлина метростанция. Хиляди трескаво се блъскат един в друг – сякаш, удряйки се сляпо, се опитват на нацелят правилната посока. Потокът от човешка маса се изтича и отстъпва място на следващия.

А аз си вървя безцелно, мързеливо дъвча мазната баничка, която една сърдита леля ми хвърли в ръцете на Женски пазар и жадно попивам от първите лъчи на лятното слънце...